Демокрацията коренно промени България. През комунизма някои политици свършваха в лагери, други - с паметници и кръстени на тях улици. Един влезе в мавзолей. Сега за щастие лагери няма, остана само твърдото убеждение у мнозина, че доживотният им политически принос следва да бъде увековечен. Преди време президентът Първанов каза, че 4 февруари 1997 г. трябва да влезе в учебниците. Сиреч той самият да влезе, връщайки мандата в ония бурни времена. Като историк вероятно добре познава късата памет на народа, та затуй, изглежда, не ще да се ограничи с тази дата, ами и напира да се раздава за благото на родината до пределни старини. Барем напише не страница, а раздел. Не знам дали колегите му от политиката са открили причина, поради която историята да ги запомни, но живеят с твърдото усещане, че тя и ние не можем без тях. И държат непременно да им се радваме, докато ходят и дишат. Да погледнем например в бъдещето - 2011 г., президентските избори. То е близко, но достатъчно светло и искрящо, та да озари целия парламентарен цикъл. И какво виждаме съобразно всичките днешни трескави приготовления, жития и страдания? Ето какво: Георги Първанов товари багажа, а медиите товарят с надежди постпрезидентската му партия, пишейки с любов за него и България. Що е туй постпрезидентска партия, никой не може да разясни освен нарочения за неин лидер Ивайло Калфин, зорко следен от портрета от стената - самия Първанов. Гражданите за европейско развитие громят тази грозна азиатщина, коленичейки пред другата тотемна снимка - на Бойко Борисов. Тя пък напира да блесне в президентството, но не поради тщеславие и власт, както неблагодарно мнозина си мислят, а като единствена награда за поредната саможертва.