На 26 януари, четвъртък, от 11.00 часа, БТА и Издателство "Жанет 45" организират среща - разговор с Петко Бочаров по повод на представянето на новата книга на автора "Нашата Via Dolorosa". Ако в началото на 1989 г., пък даже и след 10 ноември, някой някъде би се осмелил да каже, че само две години по-късно СССР ще се разпадне, всеки би го сметнал за превъртял. Това, което в международен план се случи след 1989 г., потвърди една теория, която обаче Горбачов очевидно е смятал за несъстоятелна а именно, че Комунизмът, независимо дали е руски, френски, италиански или друг, не може да се разкраси с червило и пудра. Че всеки опит да се гримира лицето му може да го убие. И доказателството е пред очите ни развалините на Берлинската стена повлякоха историята към обединението на Германия и края на ГДР, към събарянето на съветската власт в сателитите и към неустоим порив на бившите съветски републики за независимост. Защо това заглавие? "Защото е картина на вековната ни участ. Отдавна в главата ми се въртят идеи, които искам да събера в нова книга, и тази сутрин изведнъж ми просветна. А днес е 9 август 2011. "Нашата Via Dolorosa". Нашият път на болката. Христос е влачил тежкия кръст по стръмнината към Голгота, но вижте как са нарекли пътя, по който четиринайсет пъти е спирал, понякога и падал от изтощение. Не път на страданието, не път на разпятието, даже не и път на възкресението. А път на болката. Защото без болка никой живот не може да мине. Защото болката може да е физическа, но може и да е душевна. Тя може да се търпи с години, ала може и да е непоносима. Болката до такава степен може да стане част от ежедневието (на човека, на обществото, а и на нацията), че да престанем да я забелязваме. Тоест болката може да е и много коварна. Внезапно идва ден, когато откриваш, че е оставила неизлечими последици. Нека хвърлим поглед върху живота ни през вековете. Така, надявам се, ще разберете защо го наричам път на болката. Да тръгнем от ХІV век, от времето, когато Балканският полуостров е завоюван от турците (по-дълбоката ни древност е прекалено далеч в миналото). Но от ХІV век до наши дни, това са 7 века. 700 години, нали? Разбира се, и други нации имат зад гърба си история от 700 години, някои и повече. Но от нашата история човек научава нещо, което сигурно е уникално. Става въпрос за нещо действително страшно. Именно страшно, за друга по-подходяща дума не се сещам. Затова ви моля вас, евентуалните ми читатели, спрете, вдигнете очи от текста и за миг се замислете. В цялата тая 700-годишна история на нашата нация има само едно национално усилие, което, от гледна точка на нашия (българския) интерес, да е завършило с успех.